Размисли преди Цветница

Тези дни чух от един вярващ думи, които много ми харесаха. Той ми сподели: „Аз, отче, съм просто един пропаднал човек. Външно нещата изглеждат наред, но всъщност аз съм се провалил във всичко, което съм правил през живота си и сега единственото нещо, което ме радва, единственото нещо, на което разчитам, е Божията милост. Може да съм много грешен, но имам тази надежда, тя ме крепи и ме кара да вървя напред.“ Много ми хареса това признание, защото беше честно. И защото такива мисли трябва да ни вълнуват в края на Великия пост. Ако си мислим: „Е, добре, успяхме да издържим, да не ядем пържоли или сирене – всичко е наред. Ние сме подвижници, на които няма как да се откаже Причастие и дори място в Рая“, тогава сме се разминали с това послание, което Църквата ни отправя, показвайки ни Разпъналия Се за нашите грехове и Възкръснал Господ.

Когато човек не просто говори, а наистина разбере колко е грешен, колко всичко в него е объркано, утихва по странен начин. Започва да чува и да вижда по-добре. Разбирате какво говоря, нали? Душата му започва да чува и да вижда по-добре. И ето – влизаш в храма Господен, където ни очаква Христос. Храмът Господен, където ни очаква Вседържителят. Този, Който е навсякъде и всичко изпълва, Който знае всичко и няма нужда от нищо. Заставаш пред Всемогъщия – ти, проваленият – и очакваш присъда. Очакваш справедлива присъда. С трепет, със страх… А какво намираш? Намираш милост. Това, което е най-неочаквано. Теб, когото всички хора биха осъдили, ако познаваха вътрешния ти живот. Теб, когото всички хора осъждат, защото много пъти си ги подвеждал. Заставаш пред Този, на Когото единствено дължиш отговор и в Него няма обвинение. Напротив. Той очаква да влезе в сърцето ти. Очаква да отвориш душата си за Него. Очаква да бъде гост в твоята вътрешност, за да я направи храм, където да царува заедно със Своя Отец и със Светия Дух. И душата чува неизказани думи: „Колко пъти съм искал да ви събера, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте“ (вж. Лука 13:34).

Не рачих, Господи! Не рачих, но сега е моментът да кажа, че вече искам. Сега познах какво представлявам без Тебе. И съм готов да постеля старите си дрехи, от които да направя пътека, по която Ти, възседнал осле, като истински Цар и Бог да влезеш вътре в мен, да ме промениш, да ме обновиш, да ме ощастливиш… Къде е границата на любовта Ти, Господи? Колко още можеш да изтърпиш?

Знаете ли как отговаря Господ на това? Ето, аз съм свещеник. Много пъти ми се е случвало да влизам в олтара, да споделя с Него едно или друго. Неща, които са правилни и други, които не са. И виждам там Разпъналия се Христос. Той не ми отговаря с думи, защото Кръстът е достатъчен отговор. Стои с разпънати обятия, отворени за теб и показва, че няма край Божествената любов, стига да искаш, стига да си готов да я приемеш. Стига да постъпиш като благоразумния разбойник, разпънат до Христос. А не да казваш като другия: „Христе, ако си Бог, направи така, че да възтържествува моят егоизъм“ или „Да разберат всички колко съм умен и да ми се поклонят“, или „Да имам и аз кола като ей оня“, или „Да стана аз шеф на ей онази фирма“. И въобще: „Оправдай ме в този живот.“ А да си готов да кажеш: „Господи, ето аз страдам напълно справедливо, защото сам запалих огъня под себе си. Горя в огън, който е накладен от подпалките на моите грехове.“ И Бог на такъв провален, но желаещ промяната си човек, на осъзналия греховете си, ще каже: „Истина ти казвам, ще бъдеш с Мен в рая“ (Лука 23:43). Това е парадоксът на Христовото идване в нашия живот. Колкото и да си грешен, не можеш да бъдеш по-грешен, отколкото е голяма Божествената любов.

Св. Симеон Нови Богослов ни учи да се молим така: „Като дохождам сега при Тебе със съкрушена душа, зная, Спасителю, че друг като мене не Ти е прегрешил, нито е извършил деянията, които аз извърших. Но и това зная, че нито големината на прегрешенията, нито множеството на греховете надвишава голямото дълготърпение и безкрайно човеколюбие на моя Бог. Но с милостта на състраданието Ти и чистиш, и осветляваш, и правиш причастници на светлината горещо каещите се, като щедро ги приобщаваш към Твоето Божество. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говориш като на Твои близки приятели. Това ме прави дръзновен, това ме окриля, Христе мой.“

Ето такава надежда внася в душата истинският пост – да умре старият човек заедно с Господа, за да възкръсне заедно с Него новият.