"Абстрактното понятие за пари ясно: парите са всяко нещо, което се приема по принцип в замяна на стоки и услуги - приема се не като предмет на потребление, а като предмет, представляващ временно обиталище на покупателна способност, която ще бъде използвана за закупуването на други стоки и услуги. Емпиричното съответствие на това абстрактно понятие е далеч по-неясно. В продължение на векове, докато основните средства за обръщение са били златото и среброто, икономистите и другите хора са считали само монетите за пари. По-късно прибавили и банкнотите, които при поискване можели да бъдат обменяни срещу златни или сребърни звонкови пари. Още по-късно, преди малко повече от век , приели и банковите влогове, платими при поискване и прехвърлими с чек. В момента ... редовно се съставят редица парични агрегати и всеки от тях може да се разглежда като емпирично съответствие на определението на парите."

Милтън Фридман. Немирството на парите. Епизоди от монетарната история. София, Издателска къща Дамян Яков, 1994, с. 218.

Професионалната кариера на Милтън Фридман минава  под знака на споровете, свързани с неговите идеи. Все пак, той  все повече е признаван като един от най-влиятелните икономисти на 20 век, заедно с Джон Мейнард Кейнс, Пол Самуелсън, Йозеф Шумпетер и Фридрих Хайек. Фридман стана известен с "монетаризма" си - един възглед, който отдава голямо значение на стабилния растеж на паричните запаси, за да бъде контролирана инфлацията и рецесиите. Макар че отношението между паричните запаси и икономиката често пъти е високо променливо, един не по-малък авторитет - председателят на Федералния резерв на САЩ Алан Грийнспан, показа, че ударението, което Фридман постави на стабилната монетарна рамка е средството, чрез което централните банки на Европа и САЩ постигнаха ниските нива на инфлация през последните две десетилетия. Преди Фридман икономическата конвенционална мъдрост приемаше, че инфлацията снижава безработицата, защото цените растат по-бързо от работната заплата. В края на 60-те Фридман се опита да докаже, че продължителната инфлация не снижава постоянно безработицата, защото заплатите в края на краищата се закачат за очакваното развитие на цените. Оттогава неговият анализ бе потвърден два пъти- по време на високата безработица в САЩ през 70-те, въпреки бързата инфлация, и ниската безработица през 90-те, въпреки нищожната инфлация. Две десетилетия преди Чили да въведе своята революционна частна пенсионна система, класическата книга на Фридман разкритикува преобладаващите системи на социална сигурност, които, според автора, ограничават способността на индивидите да избират колко и в каква форма да отделят средства за пенсии, и предложи смесената система на социална помощ за бедните и възрастни хора. Неговият съвет бе последван двайсет години по-късно, за да се избегне неизбежната финансова криза в социалните служби на САЩ и другите развити нации със застаряващо население. В същата книга Фридман показа, че промените към по-висока данъчна база не носят печалби, а тъкмо обратното. Оттогава държавите намалиха своите високи данъчни нива многократно и така светът се придвижи наполовина към неговата пропорционална данъчна система. В началото на 50-те Фридман съживи дебата за освобождаване на валутния курс, който трябва да се определя от запасите и нуждите за различните валути. Гъвкавите цени на валутата винаги са предизвиквали интелектуални спорове, заради нестабилността на валутния курс през 30-те и след Бретън-Уудското споразумение, което въведе една международна система на фиксирани валутни курсове. Полемиката върху гъвкавите валутни курсове продължи и когато американските политически лидери обвиниха министърът на финансите Пол О"Ниил, че не желае да засили стойността на долара. Същевременно, износителите искаха от него да съдейства за слаб долар, който би направил техните стоки по-евтини от тези на другите нации. Министърът на финансите О"Нийл бе прав в своето решение да остави пазарите да решат каква да бъде международната цена на долара, а не правителството или бизнес-лидерите.

Милтън Фридман се занимава с въпроса за механизма на цените и отражението на парите върху тях. Той определя три функции на цените: информационна (носят в себе си информация, например  за дефицита на ресурси и т.н.); стимулираща(стимулира хората да произвеждат, използвайки възможно най-икономично ресурсите); разпределителна (обосновава защо и колко получава даден субект). Фридман се обявява против кейнсианското схващане за необходимостта от държавна намеса в икономиката. И все пак, той допуска такава що се отнася до регулирането на паричната маса в обръщение. При това тя трябва да е в полза на частния сектор. Според него съществува тясна връзка между политическата свобода и свободния пазар. Той разработва икономическа политика, чиято основна цел е да ограничи функциите на политическите органи по контрола на стопанската дейност, защото главната заплаха за свободата той вижда в принуждаващата сила на властника. Капиталистическата икономика  притежава надеждни саморегулатори за да поддържа икономическо равновесие.

Тези основни свои схващания, Фридман анализира в труда си  “Немирството на парите”. “Money mischief ( Episodes in Monetary History)” е публикувана през 1992г. Някои от главите излизат отделно в по-ранни варианти: глави 3 и 4 в “ Джърнъл ъв политикъл иконъми” ( декември 1990 год.); глава 6 в “Джърнъл ъв икъномик перспективс” (есента на 1990 г.); глава 7 в “Джърнъл ъв политикъл иконъми” ( февруари 1992 г.) и глава 10 в “ Банк ъв Джъпан монетари енд икъномикс стъдис”( септември 1985 г.), както самия Фридман уточнява това. Фридман започва с кратък разказ за каменните пари на остров Яп. Колкото абсурдно и смешно  звучи разказът, толкова заинтригуващ е и изводът за условността на “ парите”. Авторът схваща парите като актив. Водещият въпрос , който поставя е :

 “ От какво зависи колко може да си купи човек със зелената петдоларова банкнота?”

Анализът започва с дефиницията на номинално и реално количество пари. За Фридман, номиналното количество пари е  “броят долари” ,  а реалното- “ количеството стоки и услуги , което може да се закупи с номиналното”. В своите разсъждения авторът приема дохода ( и по-точно запасът от налични пари) за изразител на това количество. Хората са тези, които определят реалното количество пари, чрез своето търсене. Два фактора влияят върху решението им колко пари в брой да имат – “ по-лезността на запасите от налични пари” и “ цената от владеенето на запаси от налични пари”. Според Фридман, същността на първият фактор   се изразява в това, че запасите от налични пари  служат като средство за отделяне на актовете на покупката и продажбата. Това е “ основната съзидателна функция на парите”. От друга страна, човекът иска да се подсигури в случай на непредвидени обстоятелства в бъдещето. Другият фактор, който разглежда Фридман- цената, е определящ в смисъла на натрупания актив от пари, който би могъл да поглъща  средства за поддръжка ( например: лихвата от ипотека). Естествено е и тук да се направи разликата между номиналната и реалната възвръщаемост от дохода. Според автора значение има втората величина. В дългосрочен период реалният доход остава приблизително на същото равнище, а в краткосрочен- възможно е очакваният и действителният доход да са съвсем различни.

         Хората, според Фридман, предпочитат да държат пари в брой, поради сигурността за номиналния доход, но те не могат да определят, предвидят реалния доход от парите.

         По- нататък Фридман отново се връща към водещият въпрос: какво определя колко може да се закупи със зелената петдоларова банкнота?

Този път насочва анализа си към предлагането и търсенето. Както вече беше споменато, запасите от пари в брой са полезни и предпочитани от отделния индивид, за да може той да преодолее евентуални затруднения в бъдещето, свързани с несъответствието между приходи и разходи.

 В ситуацията, която разглежда,  авторът стига до извода, че количеството на парите  не определя полезността им за обществото. Тук той цитира Дейвид Хюм :

         “За вътрешното благоденствие на една държава няма абсолютно никакво значение дали парите са в по-голямо или по-малко количество… Това, което има значение, са измененията в количеството пари в условията на търсенето на пари.”

  Фридман продължава с въпроса за изменението на количеството пари. Основен източник на тези изменения са действията на държавата. Основните изводи, до които стига Фридман са:

q        връзка между темпа на нарастване на количеството пари и темпа на нарастване на номиналния доход.

q       В краткосрочен план тази връзка е по неясна, тъй като нарастването в дохода се определя от нарастването на количеството пари в един по- ранен период от време.

q       Това “забавяне” варира в различни граници, като за повечето западни страни се определя на шест – девет месеца.

q       Нарастванията в номиналния доход  и на паричната маса не са равни и дори доста се различават.

q       Темпът на ръста в номиналния доход почти не влияе върху цените, а въздействието му е изключително върху  продукцията.

q       Влиянието върху цените се проявява едва след средно 12-18 месеца.Следователно цялото “ забавяне” възлиза на средно около две години.

Основен извод: измененията в паричната маса са…последица, но и самостоятелен източник на изменения в паричния доход и цените. Това е взаимодействие, като парите съвсем очевидно са старшия партньор в  по- дългосрочната динамика и в по-големите циклични изменения и по- скоро равноправен партньор на паричния доход и цените в краткосрочните и по- плавните промени.

 Според него,  монетарната криза (свързана с намаляването на количеството пари) предпоставя и обуславя големите депресии.

q       “Инфлацията е винаги и навсякъде монетарно явление” и е резултат от прекомерно бързото нарастване на количеството пари. На този проблем Фридман посвещава цяла глава от книгата.

q       Авторът определя влиянието на ръста на паричната маса върху движението на лихвените проценти. То според него е първоначално спадане и последващо повишаване.

         В друга  глава,  той насочва вниманието си към биметализма – въпрос, който поражда един от най – ожесточените спорове сред икономистите през 19 век. Фридман, създателят на монетаризма, изненадващо отхвърля традиционното схващане на монетаристите, че биметализмът е “нестабилна и незадоволителна парична система,предполагаща често редуване на алтернативни монометални системи”  и че по-добрият вариант е монометализмът и то- златният.

Според Фридман,  технологичесткото развитие през 20-ти век опровергава повечето от доводите на противниците на биметализма от 19-ти век.

Фридман извежда пет основни извода за инфлацията:

·        Тя е монетарно явление, пораждано от по-бързото нарастване на паричната маса в сравнение с продукцията.

·        Днес правителствата са тези, които определят количеството пари.

·        Единственото лекарство за инфлацията е нарастването на количеството пари, но с по- бавен темп.

·        Както развитието на инфлацията, така и “ лечението” отнемат време

·        Лекарството  за инфлацията има болезнен страничен ефект, който не може да се избегне.  

Основните опорни точки на монетаризма на  Фридман, в съпоставка с    друг известен икономист на ХХ век  Кейнс са:

q       Парите са върховен закон  в монетаризма. Основни фактори, влияещи върху динамиката на националния доход и формирането на цикъла за кейнсианците, са инвестициите и потреблението. На тяхно място монетаристите определят парите  като такъв фактор.

q       За Кейнс, функцията на търсенето на пари е неустойчива; за Фридман- стабилността и е от изключително значение и се определя от устойчивата склонност към спестяване.

q       Според монетаристите, несъответствието между търсенето и предлагането на пари е в основата на цикличните колебания. Нестабилното парично предлагане е маловажно за Кейнс.

q       Различен е механизмът на влияние на изменението в парично обръщение, върху динамиката на националния доход. Според кейнсианците, това въздействие става, чрез промяна в нивото на процента, което влияе върху равнището на инвестициите, а от там и върху националния доход. За монетаристите, изменението на паричната маса влияе на номиналния доход, което се отразява едновременно и на равнището на цените, и на реалния доход.

Фридман определя два фактора, които влияят на това отношение. От една страна определящо е съотношението между текущото равнище на производство и равнището, съответстващо на пълна заетост. В този случай, Фридмановата концепция е близка до тази на Кейнс, според който истинска инфлация започва само при постигането на пълна заетост в икономиката. Тоест равнището на заетост би увеличило цените, а не реалния доход. От друга страна, определящ фактор е и очакванията за равнището на цените. Важно място в теорията на монетаристите заемат инфлационните очаквания и най-вече схващането, че причина за инфлациите е нарастването на паричната маса в обръщение.